Това - паркирането е нещо като "голям тормоз" в живота. 

 

 

---

При раждането получаваме само два крака. Да се каже, че сме стъпили с тях на земята е смешно. Можем само да лежим и чат пат да се въртим помагайки си с ръце. Твърде често това, което ни се струда долу е горе или обратното. Като се научим да падаме и ставаме придобиваме и представата за посоките горе и долу. Тоест краката са долу , а главата горе. След като се научим да ходим е нормално и да спираме за почивка или казано шофьорски-паркираме по подове, кушетки, столове и всякакви изобилстващи с хоризонтални повърхнини предмети. Паркоместата у дома са безплатни, а и са съпътствани с някакви удобства - безплатно хранене, напитки или физиологическото освобождаване от тях.  Никой не раздава талони или засича часове. У дома паркирането  е гарантирано. Не така стоат нещата навън. По градинките малчуганите за пръв път се сращат и с други самоходещи индивиди. Тук индивидуалността  също е изключително застъпена. Така да се каже получава се трафик пред площадката с пясък, задръстване пред пързалките, люлките или направо се стига до писъци, кой да подкара триколката. В ролята на регулировчици са предимно роднини на участниците в движението. Появяват се първите наченки на зетьо-шурейо-баджанакизма. По пейките е активна  и конкуренцията на  възрастните граждани, които също претендират за място. Задръстванията са рядкост, но за сметка на това  се установява, че наличните паркоместа (места_в_парка) не са достатъчни и се налага някои от участниците в движението да обикалят градинките (парковете...) в очакване на по добри времена.

А времената се менят и освен по паркове и градини младите участници в пешеходното движение се запознават и с редовните платени паркинги от петък до понеделник. Тук те се запознават и с правилника за движение. Малко е стресиращо но това е подготовка и за родителите, които в последствие ще се опитат да "купят книжка" за изкласилите първокласници в правилното учебно заведение. Останалите, които не купят книжката се включват в лотарията:" Тука има-там няма" и само се надяват щастието да не подмине любимото им същество. Някои от родителите решават, че чуждият език активно ще им помогне. Започва  движение от едно учебно заведение в друго. Празнува се и първата официална книжка за завършено пешеходно право удостоверяващо, че можем сами да се движим из улиците и да се прибираме, когато пожелаем. Някои участници се напъват и изкарват и втора книжка, че умеят по уверено да ходят и се лансира идеята, че част от тях вече могат дори да казват на останалите как да се движат.  Движението продължава цял живот.

Всичко рано или късно всичко свършва и ние се оказваме посетители на един паркинг, където има места за всички. За да няма грешка има и паметна плоча с име или снимка, за да не би друг да паркира на нашето място.

Душата паркирала се в тялото, най-накрая получава билет за свободно придвижване.

"Душата паркирала се в тялото, най-накрая получава билет за свободно придвижване." - свободно, но еднопосочно....а ако посоката не ни хареса? Връщане няма...като онази метро-спирка в "Матрицата", откъдето няма излизане...Какво ли е да гледаш хилядите лица, прелитащи покрай теб в неспиращите вагони, без правото да се качиш ти, без правото да им кажеш дори "здравей"...

Човекът е такъв най-вече, когато е на път. Можем да се лутаме без посока, но поне цел трябва да имаме. Разликата в това дали пътуваш или стоиш на едно място, е само за теб.