2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 1389 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 18.09.2007 12:04
Питам се кога все пак е редно да казваме, че нещо е ясно и защо?
Първото нещо, което ни подсказва избор на позиция и яснота относно някакъв въпрос е собствената ни гледна точка. В началото тя е малка, почти незабележима, която с времето се разраства заедно с нас, а накрая прилича на окръжност със собствена площ, дължина и радиус. Познанията ни съответстват на характеристиките на геометричната фигура, а геометричните размери сякаш съответстват на физическите ни. Дали обикаляме по края, стоим или седим в центъра, ние почти никога не напускаме тази видима само от нас самите област. Тъй като не сме ограничени във времето и пространството можем да преместваме тази създадена от нас самите "точка-окръжност". Живеем с други "фигури" от геометрията на живота, а след време осъзнаваме, че просто сме производни на други "функции" от алгебрата му. Искаме да създадем собствено уравнение за живота, който ни заобикаля и затова се насочваме в търсене на неизвестни. Всеки път има и своето начало, а то обичайно е свързано със семейството. Родителите имат своя поглед към живота, а ние се явяваме част от тяхното уравнение в него. Да приемем (условно), че в самото начало всички са доволни от това съвместно решение. Едните знаят как и защо, а другите обратно, учат се защо и как да правят нещо. При вторите водещ е инстинкта, а при другите желанието да се реши уравнението с това ново неизвестно. Успехите са променливи, а решенията временни. Тук участниците са роднини и приятели. Първите сякаш са константни, а вторите променливи. След определена възраст нещата се изменят по точно противоположния начин. Човек може да „избира“, малка точка-окръжност в уравнение с малко неизвестни или обратното. Възможностите са изброими, а правото ни да грешим не!
След толкова сложна аритметика на човек му идва да зареже всичко, „да се нАпие, да си рАзкъса ризата и да се маане от този живот“ в по добрия случай май само първото. Аз съм слаб пияч и това не ми помага да се отпусна, когато трябва да си реша поне временно проблемите или да си създам нови. Би следвало картината ми за живота да е ясна, след като не съм притеснен, но по скоро имам усещането че е разфокусирана. Мястото на зрителният ми ъгъл явно е сбъркан и това определено създава у мен грешна представа за хората и техните действия. Малко егоизъм поизбистря погледа, но така и кръга от познати намалява. Можем да избираме между много познати и приятели с не много ясни общи точки или определени от нас нас самите и сякаш по приемливи и разбираеми, но по малко на брой. Мъглявите обяснения не помагат понякога, но и не пречат. Всъщност, нещата са доста сложни и колкото се повече се опитваме да ги опростяваме, толкова сякаш се оплитаме и ги правим още неразбираеми за околните или самите нас. Вярно, можем да прочетем една книга и тя да е мерилото ни, но редно ли е да четем всичко, за да сме убедителни пред останалите. Както се казва в едно телевизионно шоу:“ Кой съм аз, къде сте Вие?“ или казано по прозаично да не бъркаме рАкията със супата в едно ядене. Изобщо въпросът ми е: възможно ли е за заменим телесните нужди с духовни или не? Явно нито едното нито другото-следователно ще трябва да си поговорим за някакво съотношение, което определено не внася яснота защо нещо е така , а не иначе.
В едно изречение: защо да си губим времето в четене на каквото и да е, като все някога ще се мре?
Пък ако включим и четвърто, пето и т.н. измерения?